5 забележителности в сърцето на Сопот

Там, в Сопот, в люлката на Балкана, където някогашната „Бяла черква“ оживява светла и искряща пред погледа, Радиното училище ни посреща с непокорень Възрожденски дух , а Вазовите песни сякаш все още тихо ехтят по всяка калдаръмена пътека. Там, по стъпките на нашите забравени герои, под тежката осанка на една сурова Стара планина, събрала тайнство и история в мистичен, скален ореол. Там, където римски друми и легенди се кръстосват под земната повърхност, а въздухът носи спомен за една друга, малко по-далечна България..
Там, прекарахме един магичен ден сред приказни забележителности.

• 

• 

Денят ни започна с многослойна, плътна мъгла, която за радост се вдигна след чудесна закуска в Шато Копса, където за първи път отсядаме, но сме искрено доволни от спокойствието и уюта, който носи, както и от изключително любезното обслужване.

Без твърде ясен план, но с няколко ясни идеи, се отправихме към подножието на Балкана и град Сопот, който се намира само на 5 км. от шатото.

Къща-музей на Иван Вазов

• 

• 

Сгушена в центъра на града, къщата на Вазов ни посрещна спретната и подредена, със звънката песен на студена, течаща вода в каменната чешма на двора. Пристъпваш през прага на портата и очите ти се спират на красива, просторна веранда, с няколко пъстри миндера и дузина дървени греди. В средата на осеяното с речни камъни дворче, се вие старо дърво, с изписани листенца и червени пъпки. Под него, кротко стои чешмата с бистра водна струя, която с времето е издълбала в камъните вада, преминаваща през целия двор.

Родната къща на Вазов оригинално  е строена през XVIII век от дядо му. През 1877, за жалост бива опожарена, когато турците отвръщат на удара на Сопотското въстание. Въпреки това, по случай 70-годишния юбилей на Иван Вазов, през 1920, се поражда идеята за цялостна възстановка на родната къща на автора. Благодарение на спомените на брат му Георги и сестра му Въла, както и скица на автора, къщата е построена отново през 1935 г.

• 

• 

На днешен ден имаме щастието да се радваме не само на всяка старобългарски обзаведена одая в къщата, но и на дюкяна на Минчо Вазов (бащата на Иван Вазов), където младият писател се отбивал, но вместо да води търговята на баща си, той с часове броял ситни буквички в думи, а думичките в първите си стихове.
В същото помещение, зад стъклена преграда, край двете стени, стоят на пейки четири восъчни фигури с турски фесове: Иванчо Йотата, Кара Язът, Хаджи Смион и Хаджи Бошнак. Хаджи Ахил – бръснарят гледа весело през прозореца, а чорбаджията е седнал на бръснарския стол, насапунисан. Малък космос е къщата-музей.. докато си там произведенията на Вазов, заедно с нравите, бита и атмосферата на онзи някогашен Сопот просто оживяват не само в съзнанието, но и пред взора и оставят спомена за Вазов и „Бяла Черква“ светъл и буден.

• 

• 

Пътят ни продължава през празното центърче, а стъпките ни отвеждат до..

Радино училище

• 

• 

Застаряваща, но приказна розова сграда е приютила духа на построеното през 1850 г. училище, опожарено само година преди Освобождението. Възстановката е от 1879 и до днес вратите му са отворени, за да видим как е функционирало описаното в „Под игото“ училище, наречено „Радино“ след публикуването на романа. Експозиция на развитието на учебното дело в града, както и постоянна изложба на творбите на Вера Вазова (племенница на народния поет) с графики от стария облик на Сопот, ни въвеждат в историята на мястото.

Надникваме в едно широко помещение и пред погледа ни се разкрива гледка на поне десет дървени чина с няколко „песочници“, таблици с букви, карта на България и две средно-големи табла с тънки пирончета, на които висят закачени табелки за добри и лоши резултати на учениците (честень, крадець, благопокорень, непристоень..)

• 

• 

• 

Четейки и тихо изговаряйки повечето от думите, висящи на стената, както и разказите под музейните експонати, осъзнавам колко рядко чувам такова слово в своето време, колко много ми харесва звучността му и колко силен заряд ми носи.

Църквата „Св. Св. Петър и Павел“

• 

• 

Само на метри от училището и в непосредствена близост до девическия метох „Въведение Богородично“, високата кула на църквата „Св. Св. Петър и Павел“ издига снага. Строена през 1846 г. От Бразиговския майстор – Никола Троянов, църквата бива изгорена през 1877, заедно с училището, като от нея остават само стените. Две години по-късно бива отново изградена, в първоначалния ѝ вид.

Църквата носи особено усещане за хармония и светлина, с искрящо белите си стени, обагрени единствено от небесносини фигури и орнаменти, с мраморните си колони, богат интериор, както и със спомена за себе си, запазен чрез описанията на Вазов в творбите си „Чичовци“ и „Под игото“.

Сопотски девически манастир „Въведение Богородично“

• 

• 

Сезонът и наистина студеният ден предразполага минимално посещаване на природни и културни забележитолности и максималното усилване на печки, климатици и камини.. и точно за това почти всяка една отбивка беше изпълнена с много спокойствие, само за нас.

Сопотския девически манастир или Сопотски метох е съвсем близо до Радиното училище и църквата „Св. Св. Петър и Павел“. Едно от най-интересните неща, които за жалост не успяхме да видим е църквата, датираща от края на XV век. Част от нея е вкопана в земяна, тъй като по време на робството, християнските храмове не е трябвало да надвишават височината на турчин, възседнал кон.

Метоха пази скривалището на Васил Левски, подсигурено му от игуменката Христина, която за жалост бива жестоко убита от турците. И тук огънят им не подминава зданието, но за късмет пожарите не успяват на унищожат църквата, лозата и жилищната сграда с чардаците. Тук, в двора на манастирчето и до сега вирее най-старата лоза в Югоизточна Европа, която е достигнала възраст от цели 350 години.

Етнографски и занаятчийски център “Сопотски еснафъ”

След кратка спирка в една топла кафеджийница, за голяма доза билков чай и малка доза ром, приятно сгряване до камината и няколко доволни усмивки, вятъра случайно ни отвява до последната ни спирка за деня – Занаятчийския Еснафъ.

Докато аз грижливо заснемам тези кадър, Краси тихомълком изчезва към къщите зад ъгъла..

• 

• 

Няколко минутки по-късно, пред мен се разкрива чудната гледка към „Ковачница Тих Труд“ и Грънчарница „Чисти ръце“.  До грънчарницата няма никого и за това няма да ѝ посветя особено време и внимание в този текст, но до Ковачницата има поне шест, запретнали ръкави мъже от най-различни краища на България. Краси вече говори с тях, а любопитството му струи от далече. Оказва се, че тъй като днес е „Св. Атанасий“ (Атанасовден), всички ковачи и ножари празнуват. Усмихвам се, когато ковачите ми разказват, че целта им днес е да се съберат от цяла България, тук в Сопот и да сътворят Благотворителен нож, който да продадат на търг и да подпомогнат  някоя кауза, която те си изберат. Кипи истински труд. Един е направил дръжката на ножа, друг е гравирал ръчно посланието, трети кове нажеженото острие, четвърти се грижи всички да имат домашна бира или вино в чашите, пети човек поддържа огъня…

• 

• 

• 

В един момент майстор Николай Николов, връчва ножарска престилка на Краси и му казва да дойде до огнището. Хваща един дълъг стоманен шиш и му казва, че днес ще изкове първия си нож, който да подари на мен. След около час коване, обяснения, малко помощ от майстора, много смях и веселба, Краси ми връчва тази красота:

• 

• 

Малък, декоративен нож, със засукана дръжка и знака на Сопотските ножари, изографисан на здравата стомана, по която личат тънките дрезги на наковалнята, отпечатали се върху живия, нешлифован метал.
– Това е жив нож, нешлифован, съвсем истински.. с всички дрезги от чука, искрите, огъня и наковалнята.. пази го – това ми каза майсторът, когато Краси ми го връчи.

Колко прав беше.. красотата на естествените метериали, моменти, емоции и хора са най-красиви, никак нешлифовани, никак неподправени и незабравими..

Pin me!