fbpx

6 магнетични дестинации по Южното Черноморие – /част 2/

Последни слънчеви лъчи с цвят на късно лято ще прозират през думите на тази втора част от статията за няколко любими дестинации по Южното Черноморие. Тръгваме почти от самата граница между Севера и Юга – Иракли. Преминаваме през “Живот в скалите” около Созопол и Дюни и се спускаме към няколко специални локации край морското селце Варвара. Там, до една самотна маса от ковано желязо, посрещаме нежното докосване на залелеза и мечтаем свободно и с размах.

Не е измислица морето.. но тук реших да ви споделя друг любим стих на Христо Фотев, с който заедно да помахаме за последно на лятото и да го изпратим някъде дълбоко, в най-скритите кътчета на душите си, посрещайки пастелните нюанси на есента:

Наистина ли си отива лятото…

Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си отново ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата неспирно я люлееше –
завиждаха му може би ръцете ми…
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му отново обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото –
ний, влюбените, вярваме на лятото.
Ний, влюбените, винаги потъваме
в очите му дълбоки –
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите… Ний вечно се усмихваме.
И устните ни вечно са уплашени.
И вечно, вечно, вечно искаме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си… И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.

По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните й колене…
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича… Лятото
ми маха дълго със ръка…
Ах, лятото
не искаше да си отиде…

За завършек, в края на публикацията ви оставям едно бонус местенце, което свързвам с хубавите и споделени мигове от това лято. А ако все още не сте прочели “Слънчогледите” ми, тук официално посрещаме астрономическата есен с тях:

Слънчогледите 🌻

От слънчогледите наднича лятото..
но може би позакъсняло вече.
С тихи стъпки.. плахо, плахо..
поглежда за последно от далече.

Дали са слънчогледите в ръцете ми..
И още ли е лято във лицата им?
Дали небето ги целува денем..
дали ги къпе във лъчи зората?
Щурците пеят ли им нощем..
забравените песни на жетварките?
Дали аз тичам боса по браздите
на слънчогледовите блясъци?
Дали със длани, топли и въздишка
ги прегръща, зноен вятъра?
Дали им шепне нежни думи
или играе криеница лятото?

Дали..

Или в ръцете ми е вече есен..
А в пепел са изтляли слънчогледите..

И първата ни спирка е..

Иракли

Иракли притежава едно особено излъчване, като на изгубено парченце от земите на някой райски остров. Някога, разбира се, това се усещаше в пъти повече, от колкото сега, когато преминаваш покрай новозастроената плажна ивица край река Вая.

Местността около Иракли е защитена, с цел запазване на птиците и редките растителни видове. Плажът се намира на около 3 км от Баня и 6 км от село Емона, за което ви разказвах в първата част от статията и всъщност достига до самия нос Емине. На плажа можете да намерите много скъпи съкровища, като стара рибарска лодка, пълна с мидени черупки, висока дървена стълба и пътека, тръгваща от плажа, преминаваща през хладната сянка на гората над ивицата и достигаща малко сгушено в дърветата заведение, където сервират вълшебно ароматен чай.

Един от любимите ми моменти на този плаж може да се опише със заглавието на книгата “Когато в рая валеше дъжд” и е свързан с проливна, гръмотевична буря, безгрижие и няколко от онeзи ароматни чайчета.

След Ирекли се гмуркаме дълбоко в изумрудените води на следващото място, за което ще ви разкажа, а именно – нос Света Агалина.

Нос Света Агалина

От няколко години идваме тук, най-вече с брат ми, който обича да скача от скалите и да плува през скалните процепи. Една вечер, след дълго гмуркане в солените води на морето, видяхме група делфини в далечината. Те подскачаха безгрижно и разплискваха вълните около лъскавите си тела, създавайки пенливи водни зайчета. Незабравима гледка : )

Нос Агалина има необичайна форма и е обявен за природна забележителност през 1980 г. Намира се между Созопол и “Дюни” и цялото място сякаш наподобява тайно скривалище на пирати. Скалите на залива напомнят от части за скандинавските фиорди, но според изследвания, техният произход не е поради ерозия през ледниковата епоха. Смята се, че тектонични размествания са довели до образуването на процепи -“псевдофиорди”, между които се е вляла морката вода. Мястото е естествено находище на черни миди, а освен тях в чистите води често прозират носещите се по течението полупрозрачни черноморски медузи.

Местността около Варвара

Тръгваме по тесен черен път, водещ към причудливи скални форми, високи златни треви и сапфирен хоризонт, точно преди селцето. Там ни откриват тайнствен и самотен стол с маса, направени от ковано желязо, украсени с нежни стъклени елементи по повърхността. Може би някой някога е сътворил тази красота в помен или с любов към някого. Но мястото сега, отдава магнетичността и харизмата си на всеки, отворил душата си, за да усети незнайната му история.

Варвара е сгушена в прегръдката между Черно море и подножието на странджанския връх – Папия. Името на селото произлиза от заселилите се от едно време тракийски племена, които според местна легенда били наистина свирепи и често нападали съседния град Агатополис (днешен Ахтопол). Тогава той бива населяван от гърци, които започват да ги наричат варвари, а от там идва и името на селището им – Варвара.

Тук ви споделям за две неподправени и уникални местенца, които остават в сърцето и си заслужава да посетите край Варвара. Първото се казва “Старци Разбойници” и предполагам няма почти никой, който да не е е чувал за него. Уютно, вкусно, лятно и пренасящо те назад във времето към спомените, в които с баба сте приготвяли сладко от смокини и цялата къща е ухаела на Август. Или пък сте пекли аленочервени чушки в тежкия, стар чушкопек на балкончето.

Второто място се казва “El Borracho” и е малкото Мексико на Варвара. Посрещат те с усмивка и дружелюбен кучешки лай, тенис кортове, басейн и активна галерия, където според периода, можете да се насладите на творчеството на различни артисти.

Като за довиждане на лятото и свеж завършек на статията, ви оставям няколко кадъра от къмпинг Китен и река Караагач, където тази година прекарах много щастливи мигове с “Не се сърди човече”, джинджифилова бира, любими приятели и слънчево, слънчево настроение.

Share:

Leave a Reply

Your email address will not be published.


Looking for Something?