Аз съм България – прочети ме

Искам да нарисувам картина. Тя е жълта – обагрена в ласките на топъл летен залез. Тя е синя – обляна от дълбоките сини води на нашето Черно море. Тя е зелена, скалиста и житена. Планините ни са прегърнали морския бряг и тихо напевно шептят, пазят своите дълголетни тайни. Чутовни скали поемат силата на бурните пенливи вълни и пазят нечий храбър живот, угаснал в нозете им – дали на девойка, отказала да люби друг, различен от смелият момък, заминал с четата си в Балкана, или пък на момъка, избрал да умре, пред това да предаде родината и любовта си. И житена.. толкова житена. Безкрайни полета с тежки златни класове, които чакат да бъдат превърнати в хляб за този вековен народ.

На онази чутовна скала има два силуета, мънички фигури във вихрушка от могъществото на природата. Единият е снажен, висок и почти неподвижен, ръцете му са се сключили зад другия силует – фин, нежен и сякаш пърхащ като пеперуда.. Високият силует изразява сила, мъжественост, твърдост, решителност, а финия – състрадание, чувственост, уязвимост, красота. Това може да види човек, гледайки в картина. Но картините крият определени неща. Те крият сърцата на хората и техните души. Вгледай се в снажния, висок силует. Не, не гледай с очите. Затвори ги. Виждаш ли? Виждаш ли онова крехко, алено-червено сърце.. виждаш ли в каква слабост се е обрекло – в жажда за обич.. от семейство, от братя. Виж как тръпне щом пръстите на нежният фин силует го докоснат, виж как тръпне за любов. Погледни сега и в другия.. не отваряй очи. Виждаш ли храбростта в това сърце, силата..те не са изписани върху силуета на притежателя му..но са тук, дълбоко скрити. А виждаш ли белезите, тях не можеш да видиш с просто око. Те всички са от обич, такава сурова, истинска, но твърде непонятна за картина като тази. Обич без граници и определения, без предразсъдъци и понятия. Обич, чиста и често наричана детска, просто защото не иска да бъде рамкирана. Обич на чиста жена. Променлива, вечно растяща, готова да постави пред себе си нечии други успехи, нечии други копнежи, други мечти и други желания. С цел да усети усмивка, нежно докосване и поглед, изпълнен обратно с обич. С цел да научи някой как да обича.. с цел да му покаже величието, смисълът и истинността на този свят и  да го дари с частица от себе си.

Сега отвори очи и гледай с тях отново. Виж как слънцето бавно се потапя в морската шир, а последните му топли лъчи се заплитат в косите ѝ и потъват в очите му. Той носи духа на боец, а тя на орлица. Той е обречен да броди по земята, а тя по небето. Само те двамата могат да намерят пътя посредата. Тихо сега..виж. Виж морето как тихо се унася, изгрява сребърна луна, а те още стоят там, на скалата. Той я обгръща в силните си ръце.. какво би могъл да прави без своята опора, без своя спътник, пристан, спасение и остров? Какво би могла да прави тя без него.. без своя смисъл, муза, компас и криле?
Тихо.. не говори, просто гледай. Виж лунната пътека, чуй мелодията на щурците, разпознай лириката на всички твои любими песни в тази нощ. Разпознай защо живееш, разпознай свободата да откриеш какъв си, разпознай онези мигове, които изплуват под клепачите ти щом си болен, тъжен и клет. Виж цветовете на картината, вдишай дъха на живота, застани посредата на вихрушката от могъществото на природата. Не заставай сам, не ще си пълен. Не заставай и с кого да е, ще ти попречи да съзреш красотата. Затвори очи и гледай..

Искам да нарисувам картина. Тя ухае на младост и на вечна пролет, като цветна поляна, окъпана от сутрешните ласки на слънчевите лъчи. Тя трепти като алена роза, разлюляна от топлия летен вятър. Тя блести заснежена, като славен Рилски връх, докоснат от Божията благодат и отмива от плещите ни всичко покварено и чуждо, с чистотата на бистрите си, всемогъщи езера.
Аз мога да я нарека само с едно име – България!

България. Земя на вечност и сила, на порив и вдъхновение, на гордост и благодат. Земя на един народ с ръце на морен труженик, душа на любяща майчица и сърце, туптящо и пламенно, изпълнено с пареща воля и несломим дух. Народ, под чиито нозе тръпне звънко българско хоро, а стотици гайди огласят долините с неземен, величествен глас. И този глас отеква в съзнанията ни, пробужда ни и ни напомня колко много имаме и колко малко оценяваме. Така виждам аз България. Като земя на богатства и възможности, за която всеки един от нас трябва да води ежедневна борба за да спаси, развие, подобри и промени. Именно за това искам да остана тук. Аз искам да бъда част от тази промяна, защото вярвам, че нашето общество има потенциала да бъде обединена нация, която вместо да хули, може да съгражда и вместо да обръща гръб на корените си, може да израства, да работи, да вдъхва живот и да цъфти. България се нуждае от нас, точно толкова, колкото и ние се нуждаем от нея. За да се чувстваме Живи. За да тежим на мястото си. За да се научим да се трудим още по-усърдно и да изберем своя собствен път, макар и неутъпкан.

Страната ни е бликащ извор на богатства и ние българите трябва да се научим как да ги развиваме и съхраняваме, а не да ги подлагаме на експлоатация и унищожение. Аз искам да дам от себе си своя дял усърдие и време за това. Много други страни предлагат по-добро възнаграждение, по-широк пазар, по-щедра социална система, по-развита инфраструктура, по-напреднала икономическа среда, по-бързо ‘развитие’ и още много фактори за ‘по-добър’ живот. И все пак, нека всеки от нас се запита какво точно значи това. Как всъщност разбираме по-добрия живот? Дали той за нас е едно просто математическо уравнение, в което основни величини са социалният статус и парите? Или има и други променливи фактори, които макар и приети за ‘маловажни’ могат да променят крайния резултат на нашето уравнение и да го направят по-ценен, смислен и по-присъщ – на нас – като българи. И да ни накарат да осъзнаем, че макар и в един глобализиран свят на динамика, размити граници и безгранични възможности, България е нашият Дом.

Само в България, аз мога да летя. Да летя, с криле на свободата и да се чувствам истински полезен и пълноценен човек. Да живея, в пълния смисъл на думата. Навсякъде другаде аз просто съществувам. България за мен е магия. Само тук, под ярките лъчи на юлското слънце, ако се заслушаш, ще чуеш ритъма на биещото пламенно сърце на планината. Само тук, вятърът носи мелодия на древни тракийски песни, а ручеите са толкова бистри, че можеш да съзреш сребърните нишки във водите им. И ще можеш да сториш всичко това, само ако си тук, човеко. Само ако отвориш сърцето и душата си, за твоят Дом.

Остани.

Симеона Веселинова Герджикова