Петък е. Часовникът отброява последните минути до 13:00. Привършвам със задачите в измисления си офис в градината, а Рила (кучето ни) тича жизнерадостно край мен. Слънцето усилено блести в монитора и ми пречи да си свърша работата по-бързо. Телефонът звъни, батерията пада, багажът ми не е готов, Рила не спира да дърпа кабела на лаптопа, а аз отдавна вече трябваше да съм тръгнала. Усещам как се озовавам в една от онези хаотични вихрушки с множество едновременни действия под ръка, които заедно не водят до друго, освен до едно голямо нищо.
След опити да укротя вихрушката, най-сетне се добирам до колата и тръгвам. Слънцето вече не хвърля златисти отблясъци, даже напротив. Намирам го скрито зад няколко намръщени сиви облака. И така, съвсем тихо, дори без довиждане, то решава да изчезне, а на негово място, по предното стъкло на колата монотонно заромоляват едри дъждовни капки.
“За всеки, за когото има място под слънцето, има място и под сянката.”
– Августин Господинов
Размисли
Дъждът в случая е едно съвсем прозаично олицетворение на “сянката” в живота. Тя често се проявява в много по-сериозни трудности от петъчния дъжд по време на дълго чакано пътуване. Сянката ни застига, обзема, притиска и понякога не ни напуска дълго време. А понякога, самите ние сме тази “сянка”.
Като малки, имали ли сте страх от тъмнината? Човекът е сякаш изначално научен да се страхува от мракът, най-вече защото той е изтъкан от непозната материя. Но когато “мракът” е в самите нас, в нашите мисли и емоции и ние отказваме да осветим тези тъмни кътчета на съществото си, сами избираме да останем със затворени очи. Това често води до деструктивни за нас и околните последствия, манипулация, преструвки и отказ да приемем напълно себе си, докато слабостите ни ни завладяват, задълбават се и ни вредят все повече. За да развием своята душевност трябва да преминем през “сянката”. Потискането и отхвърлянето на някои конфликтни емоции, които трябва да отработим (като срам, вина, ревност, съревнование или агресия) и опитите ни да стоим само “в светлината” често силно ни отдалечават от нея.
„Аз не желая да виждам и усещам определени части от себе си, но предпочитам да съдя другите за това, че показват и преживяват онова, което аз избирам да отхвърля.”
Пътят към светлината безусловно минава през тъмнината. Тя ни е необходима, за да растем. Осъдителността към останалите няма да реши нашите собствени проблеми, нито ще ни помогне да надникнем зад някоя от маските, под които сме зазидали истинската си същност и да се срещнем със себе си като “познат” с “непознат”. Но за да успеем да осъществим тази среща трябва малко по малко да започнем да разгръщаме скритите ъгълчета на нашето съзнание. И да приемем, че колкото повече са камъните, които живота хвърля върху нас, толкова по-висока кула можем да си построим с тях. А гледката от върха ѝ ще си заслужава всички усилия.
Заедно преоткриваме България на път
И така, дъждът и “сянката” са неизбежни. Те стоят в основата на двуполюсната устроеност на човешкия живот, заедно със слънцето и “светлината”. За радост, след всеки дъжд, рано или късно изгрява слънце и тук започва нашето пътешествие към село Ъглен.
Не бях чувала за мястото, преди да прочета за него в албумчето с дестинации на OMV по инициативата им “Заедно преоткриваме България на път”. Във всяка OMV бензиностанция можете да закупите такъв албум за събиране на стикери от 30 непопулярни природни забележителности в страната ни. Цената му е 0.99 лв, като комплект от 2 стикера получавате безплатно за всеки 20 лв. от покупката на гориво и/или продукти от ресторанта и магазина, във всяка бензиностанция на OMV в страната. А всеки, който регистрира кода от последната страница в сайта на OMV, може да спечели една от 30 награди. Всяка награда е на стойност 500 лв. във ваучери за гориво.
Най-хубавото, е че средствата от продажбата на албумите ще бъдат дарени за благотворителна кауза.
Историята на село Ъглен
Ъглен е едно китно селце в Северна България, разположено по поречието на река Вит, в близост до Ловеч. То е единственото населено място в България, чието име започва с буквата “Ъ”. В околността има над 20 пещери. Варовиковите скали образуват скални венци, които дори през лятото придават една сурова красота на пейзажа и с релефа си внушават загадъчна студенина и тежест. Интересен и малко известен факт, е че за селото има писмени сведения още от 1475 г. А доказателства от пещерите показват, че този регион е бил заселен от праисторически времена.
Пещера “Селището”
За жалост, по време на Освободителната война населението на с. Ъглен е подложено на масов терор от страна на турски дезертьори от обсадата на Плевен.
Трагедията се разиграва през 1877 г. в пещерата “Селището” или Човешката пещера, както някои я наричат. Намира се в близост до “Червената стена” – една от най-внушителните скални стени в Ъгленския каньон, притежаваща едновременно мека и живописна красота и толкова тъжна история.
Само година и четири месеца след Баташкото клане в църквата “Св. Неделя”, страховитата ситуация се повтаря и в Човешката пещера до Ъглен. От там идва и другото наименование на селото – “северняшкия Батак”. По време на третата атака на руските войски срещу турската армия на Осман паша, част от турските редици преминали по поречието на река Вит, точно покрай селото. Жителите се криели в гори, дерета и пещери, заради безмилостното насилие на войските и масовите грабежи. Над 200 мъже, жени и деца били изгорени живи в пещерата, след като случайния изстрел на поставения на пост пред пещерата съселянин бил чут от дезертьорите и издал убежището. Турците зазидали входа с наскоро ожънатите снопи жито от нивите и така превърнали прехраната на хората в неизбежна огнена гибел.
През 1940 г. местни учители поставят плоча на загиналите и съграждат паметник от бял камък с почит към жертвите. За жалост, паметника е съборен в пропастта от иманяри, а плочата – надраскана и съсипана.
Цитат на Йото Пацов, който е местен писател и журналист:
„Не търсим отмъщение, не търсим възмездие, не възпитаваме омраза и ненавист – просто изразяваме почит и търсим поука от общата история на всички, които обитават тази прекрасна земя – България. Помнете историята си, българи, защото тя никне на земя, напоена с кръвта на бащите и дедите ви. Амин.”
– Йото Пацов
“Дупката” – Скален мост до село Ъглен
Както ви казах, след всеки дъжд изгрява слънце и пътуването ни до Ъглен премина много спокойно, с ароматно Viva кафе, приятен разговор и весело настроение. В момента, в който стигнахме обаче, слънцето отново ни изостави. Тръгнахме по тясна пътечка, започваща от селото и криволичеща върху горната част на арката. Тъкмо се спуснахме през скалния процеп (на снимката по-горе) към моста и дъждът отново ни застигна. За щастие, скалите оформят красив каменен чадър, който с малко въображение превръща мястото преди арката в уютен и изящен каменен дом. Докато разгледаме всички релефи и процепи по скалите, летният дъжд отмина и времето отново ни се усмихна. Слязохме надолу към реката и приказната гледка се разкри пред нас.
Естествено формираният скален мост представлява сводеста скала – скална арка, под която минава река Вит. Едната основа на моста е на брега, а другата се накланя в горната си част и потъва във водите срещу течението на реката. Височината на моста е около 10 метра. В региона има и още няколко интересни забележителности.
Други интересни забележителности
- „Червена стена“ – живописен скален каньон край селото
- „Рачковият вир“ – красив вир край тополова горичка до селото
- „Слончето“ – скала на брега на реката във формата на слон
- Множество пещери – (Очилата, Водница, Цепката и др.)
Един местен човек ни спомена легендата за Въло войвода, който закрилял бедните и онеправданите, бродейки между Ъглен и Бежаново. Въло бил много смел, напет и хубав и все се изплъзвал на турците. Всички моми в селото въздишали по него, но той имал една изгора. Още за историята на Въло можете да прочетете тук.
И сега, пишейки за величествените форми на скалите, изваяни сякаш с най-финото длето под зоркия поглед на природата, протегнали каменната си снага над загадъчните води на река Вит, която и до днес пази в дълбините си стотици съдби и истории, се сещам за една мисъл:
“Всеки природен факт е символ на някой духовен факт. Всяко явление в Природата съответства на някое състояние на ума.”
– Ралф Емерсън
