От известно време в съзнанието ми се появява Пирин. Закривам лицето си с шепи, вдишвам дълбоко и разтварям дланите си. Застивам за миг. Не отварям очи, но виждам как планината се разкрива зад тях. Виждам я светла като утринно слънце, блеснало върху перлената повърхност на някое планинско езеро. Сиянието ме кара да премигвам учестено, а Пирин тихо и приканващо шепти тайнствените си слова в мислите ми. Заслушвам се в напевния ѝ глас и се пренасям някъде отвъд шепите си – към жилестите скални ридове, в необятните планински двери, далеч от низините на онова мъгливо ежедневие, напускайки пределите на съвременното битие..
И там отварям очите си.. истински.
От х. Вихрен до х. Синаница
Величествена, пленителна, зелена и жива, но и толкова сурова понякога е Пирин – съчетание между високо извисяващи се остри, каменни грамади и живописни гледки към кристално сини езера, вдъхващи живот и провидение; малки сребърни поточета, криволичещи през чудните зелени долини, богати на растителен и животински свят и лечебни минерални извори.
Както ви казах малко по-рано, Пирин отдавна се прокрадва в съзнанието ми и нещо все се случва така, че не успявам да стигна до високите ѝ порти. Но ето, че всичко се случва когато и както трябва и миналата неделя в 06:00 сутринта закрих лицето си с шепи и …
се “пренесох там”.
Маршрута, който избрахме беше х. Вихрен – х. Синаница. Той минава през местността Равнако, Муратово езеро, Бъндеришка порта, Голямо Спано поле, Синанишка порта и достига до Синанишкото езеро, което е точно до хижата.
х. Вихрен – м. Равнако
Денят започна свежо и хладно, с танцуващи бързо през небесната шир облаци, с лек тръпнещ вятър и шума на река Бъндерица. Слънцето сякаш се разбуди със закъснение. Подаваше се плавно и лениво зад купестите бели облаци. От време на време ни галеше сънено с топлите си лъчи, докато не се отърси напълно от пухкавата премяна, закриваща златния му взор.
Стигнахме до х. Вихрен с кола, а след това поехме по маршрута ( ~ 4 часа), отбелязан в синьо – за х. Синаница. Бих посъветвала всеки, който иска да се наслади пълноценно на планината да отиде през седмицата, за да може да пропусне огромната върволица от хора, които се струпват около хижите и в планината през почивните дни. В началото участъкът е каменист, но след това се преминава през почти равна поляна – м. Равнако – която всъщност е дъното на отдавна пресъхнало езеро.
Муратово Езеро
Следващата ни точка е Овинатото (Хвойнатото) езеро, по-известно с името Муратово езеро, което лежи на изток от Муратов връх и на югоизток от Овинати (Хвойнати) връх, в самото подножие на върховете. Разположено е на 2232 м. надморска височина, с площ 12,9 дка и 3,3 м. дълбочина.
Стигайки до езерото, дисциплината и желанието ни да следваме някакво събрано темпо искрено се изпари. Още щом приближихме водата, видяхме стотици малки рибки, които плуваха на пасажи и от време на време весело изскачаха над езерното огледало, допълвайки щастливо гледката към върховете. По-късно разбрахме, че в миналото всъщност, някои от езерата никога не са имали риба, а от края на 50-те години, те започват да се зарибяват с различни видове.
Бъндеришка порта
След повече от час около водата, поехме нагоре към Бъндеришка порта. Пътеката разкрива пленителна гледка към сърцевидното езеро и тук, както съсредоточено снимах именно тази гледка, една пъстра пеперудка сякаш целенасочено прелетя в кадър и кацна точно върху цветето пред мен – *виж кадъра по-долу. Малко по-късно, маршута преминава през стръмен сипей от морени, който е може би най-трудният участък.
Бъндеришка порта се нарича седловината, образувана между Муратов връх и Теодосиеви Караули. Надморската й височина е 2501м. Тук слънцето никак не-лениво напичаше, отразявайки топлината и светлината си в белезникавите камъни. Между тях, като усмихнати детски личица, грееха множество жълти цветя, които придаваха още по-пъстра жизнерадост на всичко наоколо. Следващата ни точка е местността Голямо Спано поле, чиито поляни най-сетне водят към Синаница.
Голямо Спано поне
За да стигнем до Синанишка порта, пътят ни преминава през местността Спано поле, която продължава по горното течение на река Спанополска и представлява една високопланинска котоловина на около 2000 метра надморска височина, осеяна с плитки езера. Спанополските езера са 25 на брой, като само седем от тях са постоянни. Останалите 18 са временни и нивото им зависи от сезона.
Чели ли сте някои части на “Нарния” или “Крал Артур”? В книгите често описват владенията на кралете като необятни долини, през които като вени, преминават жизнените речни бързеи. Свежа зелена трева покрива като килим всичко наоколо, а ситни лютичета, омайничета, маргаритки и мащерка се полюшват нежно от летния вятър. Диви коне хрупат лакомо прясната трева, а големият лъв Аслан се разхожда из вълшебните земи..
Е, истината, е че нямаше коне и за жалост Аслан не се разхождаше по поляните.. но едно особено дружелюбно стадо бикове и крави ни позволи да се приближим съвсем близо и да се полюбуваме пълноценно на идилията около тях.
Синанишка порта – х. Синаница
След приказните поляни, последва кратко изкачване към Синанишката порта и сравнително стръмно слизане по още един сипей към хижата и езерото. Казвала съм ви и преди, че никак не издържам без храна и винаги си нося нещо, което бързо да ме снабди с енергия, защото при глад, кръвното ми пада рязко и бързо. Roobar и Kookiecat са любимите ми здравословни решения, особено когато съм на път и от няколко месеца не тръгвам никъде без тях.
Синанишката порта (2440 м.) е седловина, разположена на юг от връх Гергийца и мраморният масив на връх Синаница. Представлява скален процеп, който погледнат от циркуса Спано поле, изглежда точно като портал, а видян от Синанишкия циркус формата повече наподобява кулоар.
Непосредствено преди Синанишкото езеро и хижата, пътеката става още по-живописна и пъстра. Мащерката е навсякъде и лекият ѝ цитрусов аромат ни води към чешмата на хижата, около която висят дузина бели чаршафа, а слънцето весело ни се усмихва от високо.
Синаница
Тук вече нямахме търпение да надникнем под похлупаците на огромните съдове, които виждате на снимката. Какво по-хубаво от току що сготвена супичка, която хижарката ти сипва след 4-часов преход.. 🙂
Намерихме една малка дървена масичка, сгушена между боровите клони на няколко дървета, с гледка към синьото като сапфир, езеро пред нас и установяваме, че по-вкусна храна, от тази в планината – няма.
Истината е, че часът, в който достигнахме х. Синаница е обикновено разумният час за тръгване от там към х. Вихрен. Но под мраморния връх, езерото сияеше като нежна синя перла и дълго ни обгръщаше със заслепяващата си очарователност, настояващо сякаш да останем по-дълго. Дълбочината на Синанишкото езеро е 11, 5 метра, като това го прави едно от десетте най-дълбоки езера в Пирин. До него за радост не се стига с лифт и именно затова е толкова чисто и съхранено.
И така, след всички емоции на това вълшебно място, в 18:10 се отправихме към х. Вихрен. Имахме сериозни притеснения, че може да се наложи да слизаме по морените в пълен мрак, но след като нямахме батерии за снимки, темпото ни този път се оказа съвсем събрано. Прогнозата вещаеше кратък дъжд, който за радост ни пропусна, но тежките сивосини обаци допълниха рубинените багри на залеза по уникален начин. От този миг нямам почти никакви кадри, но усещането може да изпитате само и единствено в планинската обител.
За щастие, успяхме да справим с маршрута надолу за 2 часа и 45 мин. И докато звездите бавно изплуваха от копринения мрак на вечерта, ние имахме време да опитаме някои от гозбите в хижа Вихрен, за чуден завършек на необикновения ден.
Пирин ни посрещна и изпрати със силен заряд, щедрост и дружелюбие, за което сме му искрено благодарни.
