Светове

Аз виждах в него светове.

Безброй блещукащи съзвездия и едно голямо слънце – душата му.

Рядко виждам такива души.. толкова бели и чисти.. неопетнени от предразсъдъци, от тъмно минало, користни цели, от завист или равнодушие. Души способни на израстване, на съпричастност, на болка. И казвайки болка, имам предвид онази истинската, от която стискаш зъби, мълчиш и се справяш, а не хленчиш досадно и не се оплакваш.

Имаше много ‘звезден прах’ в тази душа или истинност, с по-прости думи. Такъв звезден прах не съм срещала често.. или поне не толкова много на едно място. Но имаше и нещо друго което откривах.. стотици хиляди бели страници, празни, неизписани и чакащи. Чакащи да бъдат изпълнени с думи и смисъл. Думите идваха лесно.. но смисълът не. Той обикновено идва бавно и трябва да бъде изстрадан, за да бъде разбран.

Хората наистина са галактики.. всеки човек носи в себе си своят си смисъл, създаден от множество обясними и необясними частици.

Аз виждах в него светове..

и колкото по-дълго се вглеждах, толкова по-дълбоко потъвах. Пред очите ми изплуваха нови и нови пластове на този малък.. но голям свят. Минавах през различни атмосфери на смелост, прямота и сила.. успявах да разлистя и някои от страниците – празни или вече пропити със смисъл. Едни говореха за честността, други показваха верността му. Трети пък ми шептяха колко чувствено можеше да бъде мъжкото му сърце. А между хилядите звездни страници летяха въпросителни. Понякога успявах да зърна отговора на някои от тях, когато се заседявах достатъчно дълго там.. в неговия свят.. а аз рядко обичах да стоя в нечий друг свят.

Просто обичах очите, топлата усмивка.. начинът, по който ме придърпваше нежно в прегръдките си. Но най-силно ме привличаше душата му. Бях се влюбила като дете в този ‘звезден прах’. Не бях обичала толкова искрено и чисто преди и едва ли щях да обичам точно така.. с всяка фибра на тялото си, с всяка звездна прашинка на своята душа.

Но за него аз бях като красив пейзаж.

Сама откривах себе си в съзвездията на душата му.. феерия от цветове и множество нюанси. Някои по- близки до топлината на синьото лято, други морави, като цвета на залязващото есенно слънце, бледорозови и недокоснати като пролетния цвят на вишни или бели като кристалните снежинки на зимата.. безброй цветове и есенни листа.

Той знаеше за цветовете ми.. за всички светли и тъмни нюанси на пейзажа в мен.. но за моята любов той беше далтонист.

Харесваше му да ме гледа.. и да знае, че съм негова. Харесваше му да ме докосва и да изпитва различно чувство всеки път. Харесваше му да ме обича.. така, както той би могъл – дълбоко, необяснимо и истински.

И да.. можеше да различи нюанса.. но не и цвета. Можеше да усети как карам сърцето му да бие лудо.. но не разбираше защо. И знаеше, че го обичам до болка.. но не можеше да разгадае любовта ми, смисъла, пейзажа. Виждаше ме в черно, бяло.. сиво.

Само времето би могло да го дари с цветовете.. малко по малко те щяха да изплуват пред очите му и той щеше да види.. щеше да разбере.. и мен и моето изкуство, смисъла, пейзажа.. моя свят..

Но дали.. и кога времето успява да е предсказуемо?